Възможности за търсене
Начална страница Медии ЕЦБ обяснява Изследвания и публикации Статистика Парична политика Еврото Плащания и пазари Кариери
Предложения
Сортиране по

Заключително слово

Реч на Марио Драги, председател на ЕЦБ, на прощалното събитие в негова чест

Франкфурт на Майн, 28 октомври 2019 г.

Тази година отбелязваме двайсетгодишнината на паричния съюз и това безспорно е много важен юбилей. Немного отдавна икономиката в еврозоната беше белязана от безработица, каквато вероятно не сме виждали от времето на Голямата депресия насам, и на дневен ред бяха фундаментални въпроси за оцеляването на еврото. Днес 11 милиона души повече имат работни места. Общественото доверие в еврото е на най-високото си равнище за всички времена. Навсякъде в еврозоната създателите на политики потвърждават необратимостта на единната валута.

За мен обаче днешният ден е повод по-скоро за размисъл, отколкото за празнуване.

Еврото е подчертано политически проект, основна крачка към целта за по-силна политическа интеграция, чиято икономическа обосновка се корени в несигурното състояние на европейските икономики в средата на 80-те години. Безработицата беше нараснала от 2,6% през 1973 г. до 9,2% през 1985 г., а растежът се беше забавил значително в 12-те държави, които впоследствие образуваха еврозоната.

Но онова, което прозряха лидерите визионери от онази епоха, беше, че Европа разполага с мощен инструмент за повишаване на растежа – да преобразува своя общ пазар в единен пазар. Премахването на съществуващите препятствия пред търговията и инвестициите можеше да пречупи тенденцията на спад в икономическия потенциал и да върне много хора обратно на работа.

И все пак единният пазар винаги е означавал нещо повече от това. Той също така имаше за цел да спести на гражданите част от цената на промените, които неминуемо щяха да настъпят. За разлика от по-широкия процес на глобализация, той позволи на Европа да наложи в икономическата интеграция своите ценности – да изгради пазар, който е, в рамките на възможното, свободен и справедлив. Предвиждаше се общите правила да внесат доверие между държавите, да дадат на слабите средства срещу силните и да осигурят защита за трудещите се.

В този смисъл единният пазар представляваше смел опит за „контролирана глобализация“. Той съчета конкуренцията с невиждано другаде в света равнище на защита на потребителите и социална защита.

Един вид нелоялна практика обаче единният пазар нямаше как да забрани – надпревара в обезценяването на националните валути. Възможността за такова обезценяване щеше да подкопае взаимното доверие, което имаше решаващо значение за просъществуването на единния пазар и за напредъка на проекта за по-силна политическа интеграция.

Ето защо не можеше да има свободно движение на обменните курсове, а фиксиран курс не беше осъществим при засиленото движение на капитал в рамките на Европа, както показа кризата на валутния механизъм през 1992–1993 г.

Решението беше да се създаде единна валута – единен пазар с единни пари.

Концепцията се оказа много успешна: доходите навсякъде в Европа се увеличиха съществено, интеграцията и веригите за създаване на стойност се развиха до степен, каквато преди 20 години не можехме да си представим, и единният пазар оцеля невредим през най-тежката криза от 30-те години на миналия век насам.[1]

Изминалите 20 години обаче ни донесоха две изключително важни поуки за успеха на един паричен съюз.

Първата от тях се отнася до паричната политика.

Когато бе създадена ЕЦБ, най-важната ѝ грижа беше да задържа инфлацията на ниско равнище. ЕЦБ беше нова централна банка, без история зад себе си, затова рамката на нейната политика целенасочено бе съставена така, че тя да си изгради силна репутация на институция, която противостои на инфлацията. Тя постигна това бързо и огромната заслуга за гладкото преминаване на първото ѝ десетилетие е на нейните първи ръководители.

Но никой не би могъл да предвиди, че не след дълго условията, пред които ще се окаже изправена паричната политика в глобален мащаб, ще отбележат такъв рязък обрат – че инфлационните сили ще се превърнат в дефлационни.

Във всички развити икономики това породи необходимост от нова парадигма за централнобанковата дейност, включваща два елемента: същата решимост за борба с дефлацията, както и с инфлацията, и гъвкавост в избора на инструменти за целта.

В нашия случай ЕЦБ доказа, че няма да търпи заплахи за паричната стабилност, породени от неоснователни страхове за бъдещето на еврото. Тя показа, че ще се бори с низходящите рискове за ценовата стабилност също така енергично, както и с възходящите. И даде да се разбере, че ще използва всички инструменти в рамките на мандата си, за да осигури изпълнението му, без да престъпва границите на закона.

Европейският съд потвърди законността на предприетите от нас мерки и цялостното право на ЕЦБ на преценка как да използва всичките си инструменти според необходимостта и по пропорционален начин, за да постигне целта си.

Това решение беше от ключово значение, тъй като залогът беше самата същност на централната банка, до която се беше развила ЕЦБ и каквато искат да виждат повечето хора в Европа – модерна централна банка, способна да прилага всичките си инструменти съразмерно на предизвикателствата, пред които се изправя, наистина федерална институция, действаща в интерес на цялата еврозона.[2]

Втората поука се отнася до институционалното устройство на икономическия и паричен съюз.

Еврозоната е изградена на принципа на „първенство на паричната политика“, според който паричната политика трябва да бъде съсредоточена изключително върху ценовата стабилност и никога да не бъде подчинена на фискалната политика. „Първенството на паричната политика“ не изключва диалог с правителствата, когато е ясно, че съгласувани политики биха довели по-бързо до възстановяване на ценовата стабилност. Смисълът е, че когато е необходимо, съгласуването на политиките трябва да служи на целта за парична стабилност, а не да действа в неин ущърб.[3]

Днес се намираме в ситуация, в която ниските лихвени проценти нямат същото стимулиращо въздействие както преди, тъй като е спаднала възвръщаемостта на инвестициите в икономиката. Паричната политика може все пак да постигне целта си, но това може да стане по-бързо и с по-малко странични ефекти, ако фискалните политики бъдат съгласувани с нея.

Ето защо от 2014 г. насам ЕЦБ постепенно набляга все повече на комплекса от макроикономически политики в еврозоната.[4] По-активна фискална политика в еврозоната би ни позволила да коригираме по-бързо своите политики и би довела до по-високи лихвени проценти.

В нашия паричен съюз националните политики изпълняват главната роля за фискалната стабилизация – в много по-голяма степен от политиките на щатско равнище в САЩ. Националните политики обаче невинаги могат да гарантират правилна ориентация на фискалната политика за еврозоната като цяло. Да се координират децентрализирани фискални политики, е по самата си същност сложна задача. А некоординираните политики са недостатъчни, тъй като ефектът на пренос между държавите от експанзионистични фискални политики е сравнително слаб.

Затова ни е необходим фискален капацитет на еврозоната с адекватен размер и устройство – достатъчно голям, за да стабилизира паричния съюз, но устроен така, че да не поражда прекомерен морален риск.

Няма да има съвършено решение. Когато рисковете се поделят, моралният риск никога не може да бъде сведен до нула, макар че може да бъде силно ограничен от подходяща структура. Същевременно трябва да признаем, че споделянето на рискове може да допринесе за редуцирането им.

Изграждането на съюз на капиталовите пазари, който би довел до по-голямо споделяне на рисковете в частния сектор, би намалило значително онази част от рисковете, които трябва да се управляват от централен фискален капацитет. А централен фискален капацитет от своя страна би намалил рисковете за целия съюз, когато националните политики не могат да изпълнят ролята си.

В други райони, където фискалната политика е изпълнявала по-голяма роля от кризата насам, се наблюдава по-ранно настъпване на подем и по-бързо завръщане към ценова стабилност. В периода от 2009 г. до 2018 г. Съединените щати имаха среден дефицит от 3,6%, докато еврозоната имаше излишък от 0,5%.[5]

Иначе казано, САЩ имаха и съюз на капиталовите пазари, и антициклична фискална политика. Еврозоната нямаше съюз на капиталовите пазари и следваше проциклична фискална политика.

Пътят към фискален капацитет най-вероятно ще бъде дълъг. Историята показва, че бюджети рядко се съставят с цялостна цел да се постигне стабилизация, а по-скоро са насочени към постигането на конкретни цели в обществен интерес. През 30-те години на миналия век в САЩ до увеличение на федералния бюджет доведе именно нуждата да се преодолее Голямата депресия. На Европа може би ще бъде необходима неотложна кауза като например да се противодейства на климатичните промени, за да се постигне такъв колективен фокус на вниманието.

Какъвто и път да бъде избран, видно е, че е настъпило време за повече, а не по-малко Европа. Не говоря в аксиоматичен смисъл, а в духа на най-добрите традиции на федерализма. В областите, където резултатите могат да се постигнат най-добре посредством национални политики, нека това си остане така. Но в онези области, където можем да отговорим на основателните тревоги на обществеността само ако действаме заедно, се нуждаем от по-силна Европа.

За нас, европейците, в един глобализиран свят действителен суверенитет, който изпълнява нуждите на гражданите за сигурност и благоденствие, е постижим само като работим заедно.[6] Както посочи канцлерът г-жа Меркел, „ние, европейците, трябва да вземем съдбата си в свои ръце, ако искаме да оцелеем като общност“.[7]

Ако работим заедно, това ни позволява да защитаваме интересите си в световната икономика, да противостоим на натиск от чужди сили, да влияем върху глобалните правила, така че те да отразяват нашите стандарти, и да налагаме на глобалните корпорации да спазват ценностите ни. Нищо от това не може да бъде постигнато в същата степен чрез индивидуални действия на държавите. В един глобализиран свят споделянето на суверенитет е начин да си възвърнем суверенитет.

Но да признаем, че за да постигнем резултати, трябва да упражняваме така наречения от президента Макрон „европейски суверенитет“[8], не означава, че в момента разполагаме с необходимата за целта политическа инфраструктура. Осъзнаването на тази необходимост обаче бързо набира сила.

Наблюдавахме това в последните избори за Европейски парламент – може би първите такива избори, в които дебатът беше главно по европейски въпроси. Дори онези, които се опитват да забавят европейската интеграция, го правят, като спорят за институциите на ЕС, но не отхвърлят пряко легитимността им.

Това е само началото, но то показва, че нашият съюз се движи в правилна посока. Уверен съм, че това ще продължи, тъй като в крайна сметка интересът на отделните държави определя бъдещия ни път към европейски суверенитет.

Дотук ни помогнаха да стигнем действията на мнозина убедени европейци и на национално равнище, и на равнището на ЕС. Бих искал да откроя приноса на три групи.

Първата са служителите на ЕЦБ и националните централни банки.

В много случаи по време на кризата ЕЦБ се озоваваше в наистина неизследвана територия. При всяко положение се намирахме в невероятно сложна икономическа ситуация, в която нови предизвикателства възникваха в мига, в който преодолявахме старите.

Тези години бяха напрегнати за Вас и за Вашите семейства. Но ще си струва да ги помните заради Вашата всеотдайност, заради успеха на разработените от Вас мерки и заради компетентността, която всички Вие в Евросистемата демонстрирахте при прилагането им.

Сега тези политики могат да служат за пример на всички бъдещи създатели на политики, които бъдат изправени пред сходни предизвикателства. Това е наследство, с което служителите на Евросистемата могат да се гордеят. Затова позволете ми да изкажа благодарността си за Вашите забележителни усилия, които действително служиха на ЕЦБ в тези безпрецедентни времена и по този начин бяха в служба на европейските граждани.

Втората група, която бих искал да откроя, са моите колеги – бивши и настоящи – в Изпълнителния съвет и Управителния съвет. През последните осем години Вие въведохте поредица от мерки при необичайни обстоятелства. Здравата основа на тези решения беше Вашата последователна и безусловна всеотдайност към нашия мандат.

Вие не се поколебахте в решимостта си да изпълним възложената ни задача и същевременно да не прекрачваме границите ѝ – да не допускаме поражение. Можете да гледате с удовлетворение на постигнатото в извънредно тежки условия, знаейки, че сте подобрили благосъстоянието на много хора.

Онова, което обединява Управителния съвет, винаги е било и винаги ще бъде по-голямо от всичко, което би могло да го разедини. Ние споделяме една и съща всеотдайност към нашия мандат и една и съща преданост към Европа. Убеден съм, че това споделено убеждение ще продължи да служи на ЕЦБ и на Европа през идните години.

Третата група са лидерите на Европа.

Наложи се да предприемем мерки, които понякога първоначално изглеждаха спорни, а ползите от тях проличаваха бавно. Решимостта ни бе безкомпромисна, защото се опираше на надеждната работа на нашите служители, бе пропита с емпатия към засегнатите от несгодите и подсилена от убеждението, че политиките ни ще подобрят положението на тези хора.

Но в подобни времена – и особено в един паричен съюз на много държави – съществена опора на нашата независимост бяха политическите лидери, които виждаха по-далеч от националните граници, когато подлагаха на оценка паричната ни политика, и които си даваха сметка за перспективата на еврозоната като цяло и я обясняваха на своите съграждани.

Благодарен съм, че в Европа имаме такива лидери, и за Вашата категорична подкрепа и поощрение по време на кризата.

Господин президент Макрон, господин президент Матарела, госпожо канцлер Меркел, Вие бяхте неотклонно до нас в Европейския съвет и на световни форуми по време, когато други големи централни банки бяха подложени на все по-открит политически натиск. Вие се противопоставихте категорично на отричащите либералните ценности гласове, които искаха да обърнем гръб на европейската интеграция.

А в решаващите моменти предприемахте необходимите мерки, за да запазите еврото и да защитите наследството, което ни бе завещано – единна, мирна и просперираща Европа.

Дойде време да предам щафетата на Кристин Лагард. Твърдо съм убеден, че тя ще бъде прекрасен ръководител на ЕЦБ.

Целта ми винаги е била да спазвам мандата, заложен в Договора, в пълна независимост, посредством институция, която се разви в съвременна централна банка, способна да се справи с всяко предизвикателство.

Възможността да го правя бе привилегия и чест за мен.

Благодаря Ви!

  1. [1]Вижте речта на Марио Драги „Европа и еврото 20 години по-късно“ по повод присъдената му титла доктор хонорис кауза по икономика от университета „Сант'Анна“ в Пиза, 15 декември 2018 г.
  2. [2]Вижте речта на Марио Драги „Двайсет години парична политика на ЕЦБ“ на Форума на ЕЦБ за централнобанковата дейност, Синтра, 18 юни 2019 г.
  3. [3]Реч на Марио Драги „Създаване на политики, отговорност и несигурност“ по повод присъждането на титлата доктор хонорис кауза от Католическия университет, 11 октомври 2019 г.
  4. [4]Вижте речта на Марио Драги „Безработицата в еврозоната“ на Годишния симпозиум на централните банки в Джаксън Хоул, 22 август 2014 г.
  5. [5]Средно циклично изгладено първично бюджетно салдо като процент от потенциалния БВП.
  6. [6]Вижте речта на Марио Драги „Суверенитетът в един глобализиран свят“ по повод присъждането на титлата доктор хонорис кауза по право от Università degli Studi di Bologna, Болоня, 22 февруари 2019 г.
  7. [7]Реч на канцлера Ангела Меркел пред Европейския парламент, Страсбург, 13 ноември 2018 г.
  8. [8]Реч на президента Еманюел Макрон пред Европейския парламент, Страсбург, 17 април 2018 г.
ДАННИ ЗА КОНТАКТ

Европейска централна банка

Генерална дирекция „Комуникации“

Възпроизвеждането се разрешава с позоваване на източника.

Данни за контакт за медиите